Какво се случва с медицината в България Вероятно мнозина си задават този въпрос последните години. Аз също. Наблюдаваме все повече болни хора, все повече хора, неполучили нужната помощ, при развиващи се технологии и методи за лечение, неудовлетворени от работата си лекари и сестри, все повече организационни неуредици и усложнения, все повече конфликти между медици и пациенти и какво ли още не, и все в негативен план. И всичко това при повищаваща се смъртност. Казвате КОВИД? Тези явления и тенденции са започнали години преди т.нар. КОВИД. Мога да използвам израза на д-р Л. Ранкли „Медицината е болна“. И диагнозите са много. Моето мнение е следното: 1. Съществуващата все по-тясна специализация в медицината и погледа върху човека като на диагноза, а не в цялостен план. Човекът като един четирицифрен МКБ код. Цифри, на които съответстват други цифри в лева. Едностранния поглед, освен че ощетява цялостната картина, причинява и много неудобства от ходене, търсене на специалист, чакане за прегледи, което е особено трудно за болните и трудно подвижни хора. Личният лекар, който би трябвало да има цялостното наблюдение и познаване на пациента като чели не успя да се вмести в тази важна роля. На него доста му се попречи да го стори с многото документация и проверки, които изяждат от времето за преглед и разговор. Фокусът се оказва не страдащия човек, а документалната изрядност (която е създадена, за да е невъзможна). Защо се случи така? 2. Липсата на адекватно обучение на лекарите в медицинска психология. Изцяло се пренебрегват емоционалните потребности на пациента и психологическите аспекти при всяко боледуване. А те са решаващи за оздравителния процес. Нашите древни учители от времето на Хипократ и Авицена са го знаели, а ние го забравихме. Защо?Резултатът е грубо, неадекватно и подтискащо отношение към хората в болниците. Травмиращо, пренебрежително или унижаващо отношение, което генерира т. нар. ятрогенна травма. Разбирам, че колегите не винаги знаят как да съобщят лоша новина, не обясняват достатъчно, нямат добрa комуникация с пациента, разбира се съобразена с неговото интелектуално ниво. В резултат на липсата на психологическа подготовка, медицинският персонал не може да се справи със собствения си стрес в работата, който изобщо не е малко. Дори няма осъзнаване, че всичко това може да се повлияе чрез психологическо обучение и превенция. Загубен е най-добрият съюзник в борбата с болестите – невероятната човешка психика. Дори срещу нея се воюва. 3. Медицината напоследък се базира на предимно биологични принципи. Това е разбирането, че болестите имат само материален субстрат, свързан с определени биохимични процеси и съответно могат да се лекуват само по този начин – с химически синтезирани лекарства. Това разбиране се основава на една грешна спорлед мен подтеза – че човешкото тяло е крехко и глупаво, че то се нуждае непрестанно на бъде наблюдавано и коригирано, а не разбирано и подкрепяно, включително и чрез психиката. Разбира се фармаиндустрията има решаващ принос за това. Особено в ключовите периоди на липса на достатъчно финанси в системата. Тогава фармацевтичните фирми се оказаха единственият спонсор на провеждани конгреси и симпозиуми. Е кой “поръчва музиката“ и кой плаща? Естествено това е бизнес, той иска да се разраства и печели, не можем да го виним за това. 4. Принципът “Разделяй и владей“ е отдавна действащ в отношенията между лекари и пациенти. Забязах го още веднага като започнах да работя. Лекарите се сърдеха и гневяха често на пациентите. Те все нещо не били разбрали, досаждали,искали неща които нямали право да искат и не разбирали, не уважавали достатъчно лекарския труд, не искали да си плащат и т.н. Медицинският персонал е гневно зареден, враждебен и в готовност да се отбранява от ужасния пациент, а понякога и словесно атакува, за да се защити, защото новините за нападнати лекари не са рядкост напоследък. А пациентът отива при лекаря объркан – едновременно с надежда, едновременно със страх, защото е чувал какво ли не от медиите за лекари-убийци, за корупция в здравеопазването, за това, че на него ще гледат като „портфейл“, че на никой няма „да му пука“ и ще го оставят да умре в коридора. Недоверието в здравеопазването е факт и не без основание. И така в здравните заведения буквално се сблъскват тези две предварителни настройки. Лекар и пациент се оказват от двете страни на фронтовата линия, вместо заедно да се борят срещу болестта. Кой печели от това? Естествено – болестта и смъртта. Кой направи всичко това, как поподнахме в този капан? Та всички в някой момент от живота си сме пациенти. Старият принцип „Разделяй и владей“ работи перфектно. За кого работи в нашия случай не е толкова важно, колкото да се осъзнаем и да спрем да се връзваме на това, да подходим състрадателно един към друг, човешки и миролюбиво. А неосъзнати винаги ще има, те ще продължат да ходят гневни и недоволни още известно време докато се почувстват неловко в един момент. Агресията в полето на най-благородната професия – медицината няма място. 5. Дълги години лекарите и медицинските сестри бяха оставени с изключително ниско заплащане. То е такова за мнозина от тях и в момента. Положените огромни усилия в обучението по медицина, отговорната и нелека работа не съответстват никак на ниските заплати. Това поражда чувство за несправедливост, а понякога и отчаяние. Какво бихме могли да очакваме от един изморен и мислещ как да “свърже двата края медик“? Отдаденост, благост и оптимизъм. Нереалистично е да имаме такива очаквания при тази ситуация. В обществото се насажда негативното убеждение, че “те искат само пари“. И как се случи така, че медицината се превърна в търговия? Виждаме резултата от така реформираната система. Висококачествени хора, работейки в такава здравна система дават нискокачествен резултат. Става въпрос за резултата здраве, а не резултата пари. Всичко това е мое мнение, мои наблюдения, включително от работата ми с пациенти с ятрогенни травми. Но не оставайте с впечатление, че няма надежда. Има лекари, които обичат работата си и хората, лекари които са отговорни и отдадени, които са мили, разбиращи и човечни. Те доказват, че този начин на работа е възможен. Даже смятам,ч е тези лекари имат повече пациенти и са по-удовлетворени от работата си. Защо те го могат, а други не?Въпрос за дълга психотерапия. И още една идея – психотерапевтът е също помагаща професия, човек който ще има цялостен поглед върху страдащия, ще бъде внимателен и емпатичен. Ако е добър в професията си, той ще даден нужната подкрепа, увереност и гледни точки на боледуващия. Може да се възползвате от тази възможност.